Викът на цветовете

Понякога се чувствам нереална. Сякаш не аз, а някакво бледо мое подобие се движи по улицата сутрин, стои на спирката в студа, качва се в автобуса, слиза пред познатата жълта сграда и общува цял ден с разни други бледи подобия. Сякаш не съм аз, а е някаква сянка. Сякаш е едно отражение на нещо, което съм била или пък не съм била, но съм поискала да бъда в даден момент. Така съм всеки ден. От доста време. Преди пак бях сянка, но пропастта между реалния образ и отражението не беше толкова голяма. Бездната обаче се увеличава... С всеки изминал ден...Но понякога е по-лесно да бъдеш призрак, нали? Едно простовато въплъщение на образа, който другите са си създали за теб в едно затворено общество, в което си от години. По лесно е за отражението да бъде подобие на един опростен образ без детайли. И така всички са доволни. Не те мразят. Не те обичат. Уважават те, но и те не знаят защо. Мислят си, че те познават, но грешат. Мислят си, че те четат като отворена книга, но грешат. Мислят си, че могат да ти влияят, но грешат. Заблуждава ги тишината. Да, още един вид тишина. Тишината, която играе ролята на маска. Приятна маска - лесна за поддържане, заблуждаваща, осигуряваща много време, в което да кимаш с глава, а всъщност да си в друг свят, даваща ти възможността да наблюдаваш...но и уморителна...
Понякога ми се иска да бъда себе си...без маски...без постоянно мълчание. Понякога ми се иска да говоря, да крещя. Някои разговори могат да звучат просто така: "АААААААААА" ...и пак ще бъдат в пъти по-съдържателни от хилядите думи, които изстрелват всичките хора, сред които аз седя така безцветна и тиха. Понякога искам просто да сваля гарда, да изхвърля маската. Искам да имам цвят както имах...
Някои хора имат способността да разкъсват маските с лекотата, с която поставят своите собствени само, за да те накарат и ти да ги разкъсаш. Те ще се скрият в дълбоката и тъмна гора, но ще ти оставят знаци, с които да ги намериш. Те ще преплуват океана до дъното, ще знаят къде да погъделичкат мидата ти, за да се отвори, и да им позволи да достигнат до нежната и уязвима част, скрита надълбоко от целия свят. Тогава вече няма да има смисъл от маски...тогава вече те не съществуват...До един момент...когато хармонията се нарушава. Завалява дъжд. Всички бягат от гората и търсят посдлон в пещерите. Водата в океана става студена и ти затваряш плътно своята мида, за да не замръзнеш...Връзката се разпада. " Ня'аш нет."... Къса се нишката... Кръгът от нишка вече не е кръг... Той вече е свободна крива нишка... Изобразява функция. Функция със своите минимуми и максимуми. Ще мине време докато тя стане постепенно растяща и стане права...а после насочен лъч...Лъч светлина...
Но аз продължавам да бъда нереална. Минимум. Максимум.Минимум.Максимум. Един след друг. Има маски. Няма кой да ги скъса. Има цял океан и дебела мидена черупка между мен и света. И аз е време вече да последвам функцията, която става растяща. Време е да последвам посоката на лъча. Жалко само, че хората от гората избягаха в обратна посока....
Една сянка утре ще стане от леглото. Едно подобие на мен ще се придвижи енергично, или не чак толкова по улицата и ще се качи в автобуса. Едно отражение ще стигне до жълтата сграда. Утре хората отново ще избълват хиляди и хиляди думи, изречения със рядка субстанция , едва достигаща, за да заглуши един вътрешен вик. Един безцветен образ ще ги послуша и ще помълчи, заслушан всъщност в продължителното "ААААААААА"...