Дори най-светлия предмет хвърля своята сянка... Казват, че човек се разболява при силни емоционални вълнения...
След минимум следва максимум. Има дни, в които всичко изглежда перфектно. Перфектно... като розата, която получаваш за Цветница от някой, който държи на теб. Перфектно... като приятелите, които ти подават ръка, когато си на дъното...Перфектно...като момента, в който се чувстваш отново силен срещу тези, които ти мислят злото. Перфектно и като изтощението, което чувстваш сутринта след като си прекарал нощ в разговори...
Благодаря ви (:

Сама съм...Вървя сама по тротоара,а покрай мен прехвърчат хиляди коли...Аз вървя,а те прехвърчат..Аз вървя сама..да сама...Какво означава портокал? Не знам...ти също не знаеш, дааа...Но кой си ти?! Аз съм сама!....да, ужасно сама... Оставиха ме...те всичките ме оставиха...Първа ме напусна Логиката - стопи се стабилната земя, по която вървях. Аз продължих да вървя в някаква неопределена посока. Заедно с нея си беше отишла и Утехата- равновесието ми беше силно разклатено. Аз продължих да вървя, клатушкайки се. Тръгна си и Съвестта. След тях си замина и Безгрижието...и Истината...и Лекотата... Аз продължавах да вървя. Дойде ред да ме напусне и Опората... после Любовта,а с нея си тръгна и Вярата...
Сега вървя сама. Следват ме само Разума, Прошката и Красотата, но и те са прекалено далече. Аз си вървя самичка, а колите прокрай мен прехвърчат...Хиляди коли прехвърчат, а аз вървя самичка...да...самичка...Какво значеше портокал? Не помня вече. Да знам и ти не помниш...Но кой си ти? Аз нали съм сама?...да,сама...Всички си тръгнаха...Логиката, Утехата, Съвестта, Безгрижието, Истината, Лекотата, Опората, Любовта и...Вярата. Дори Разума си е опаковал багажа. Дано замине по-бързо...

Викът на цветовете

Понякога се чувствам нереална. Сякаш не аз, а някакво бледо мое подобие се движи по улицата сутрин, стои на спирката в студа, качва се в автобуса, слиза пред познатата жълта сграда и общува цял ден с разни други бледи подобия. Сякаш не съм аз, а е някаква сянка. Сякаш е едно отражение на нещо, което съм била или пък не съм била, но съм поискала да бъда в даден момент. Така съм всеки ден. От доста време. Преди пак бях сянка, но пропастта между реалния образ и отражението не беше толкова голяма. Бездната обаче се увеличава... С всеки изминал ден...Но понякога е по-лесно да бъдеш призрак, нали? Едно простовато въплъщение на образа, който другите са си създали за теб в едно затворено общество, в което си от години. По лесно е за отражението да бъде подобие на един опростен образ без детайли. И така всички са доволни. Не те мразят. Не те обичат. Уважават те, но и те не знаят защо. Мислят си, че те познават, но грешат. Мислят си, че те четат като отворена книга, но грешат. Мислят си, че могат да ти влияят, но грешат. Заблуждава ги тишината. Да, още един вид тишина. Тишината, която играе ролята на маска. Приятна маска - лесна за поддържане, заблуждаваща, осигуряваща много време, в което да кимаш с глава, а всъщност да си в друг свят, даваща ти възможността да наблюдаваш...но и уморителна...
Понякога ми се иска да бъда себе си...без маски...без постоянно мълчание. Понякога ми се иска да говоря, да крещя. Някои разговори могат да звучат просто така: "АААААААААА" ...и пак ще бъдат в пъти по-съдържателни от хилядите думи, които изстрелват всичките хора, сред които аз седя така безцветна и тиха. Понякога искам просто да сваля гарда, да изхвърля маската. Искам да имам цвят както имах...
Някои хора имат способността да разкъсват маските с лекотата, с която поставят своите собствени само, за да те накарат и ти да ги разкъсаш. Те ще се скрият в дълбоката и тъмна гора, но ще ти оставят знаци, с които да ги намериш. Те ще преплуват океана до дъното, ще знаят къде да погъделичкат мидата ти, за да се отвори, и да им позволи да достигнат до нежната и уязвима част, скрита надълбоко от целия свят. Тогава вече няма да има смисъл от маски...тогава вече те не съществуват...До един момент...когато хармонията се нарушава. Завалява дъжд. Всички бягат от гората и търсят посдлон в пещерите. Водата в океана става студена и ти затваряш плътно своята мида, за да не замръзнеш...Връзката се разпада. " Ня'аш нет."... Къса се нишката... Кръгът от нишка вече не е кръг... Той вече е свободна крива нишка... Изобразява функция. Функция със своите минимуми и максимуми. Ще мине време докато тя стане постепенно растяща и стане права...а после насочен лъч...Лъч светлина...
Но аз продължавам да бъда нереална. Минимум. Максимум.Минимум.Максимум. Един след друг. Има маски. Няма кой да ги скъса. Има цял океан и дебела мидена черупка между мен и света. И аз е време вече да последвам функцията, която става растяща. Време е да последвам посоката на лъча. Жалко само, че хората от гората избягаха в обратна посока....
Една сянка утре ще стане от леглото. Едно подобие на мен ще се придвижи енергично, или не чак толкова по улицата и ще се качи в автобуса. Едно отражение ще стигне до жълтата сграда. Утре хората отново ще избълват хиляди и хиляди думи, изречения със рядка субстанция , едва достигаща, за да заглуши един вътрешен вик. Един безцветен образ ще ги послуша и ще помълчи, заслушан всъщност в продължителното "ААААААААА"...

11:43

Нощта е най-спокойното време от денонощието. Тишината и ме зарежда с особена енергия и движи зъбните колелца в главата ми бавно, но сигурно към поредната фантазия, която може би ще вдъхнови поредния невъзможно-реалистичен сън.
Има много видове тишина. Тя може да е толкова различна! Веднъж е напрегната като след неочакван въпрос от учителя към невнимаващия ученик; веднъж е неловка след скандал, току преди изричането на думата "извинявай";веднъж е успокоителна след сълзи по загубата на близък... а веднъж е някак блажена между приятели, съзерцаващи залеза на по бира на върха на тепето...
Нито една обаче не наподобява тишината на нощта... Нея я чувам -тя е сякаш изтъкана от спокойното и отмерено дишане на хилядите заспали хора по света. Усещам я- тя е чиста и плътна навсякъде около мен. Дори я виждам - тя изрисува всичко с особени омекотени форми, придаващи на предметите аморфност. Вдъхвам я - тя разрежда есенцията на предхождащия ден и подготвя сетивата ми за поредния концентрат от преживявания на следващия. Тази тишина обичам най-много...Пролетната нощна тишина, която ухае на цветове...Лятната нощна тишина, в която излизаш на среднощна разходка, за да послушаш щурчетата...Есенната нощна тишина, която те лъхва с прохладен ветрец...Зимната нощна тишина, която те обгръща на топло в леглото...
...към което крайно време е да се запътя, за да мога утре да се насладя на утринната тишина (: