Събудих се. Всичко изглеждаше толкова отвратително нормално, че за миг затворих очи с надежда поне нещо да се промени за 5-те откраднати минути сън. Не, нищо...Никакъв слон с розов пискюл. Никакви конфети изсипващи се от небето, кацнало на тавана ми...Нищо. Полежах още малко така. Беше толкова топло и приятно. Замислих се кое точно прави този свят така обикновен...Не...не открих задоволителен отговор, затова неохотно станах и тръгнах към вратата. Успешно стигнала до нея, почувствах леко дръпване – сякаш света на сънищата не ме пускаше в реалността. Изведнъж цветовете започнаха да потъмняват и постепенно се размиха. Инстинктивно улових дръжката на вратата с ръка. Световъртеж, дръпване, размити цветове, тъмнина....Пауза...
Огледах се. Наоколо беше зелено. Поляни и гори. Изобщо не беше сутрин вече, наближаваше залезът. Към мен се приближи котка. Погледна ме с умните си зелени очи сякаш искаше да ми каже нещо важно. Беше черна- също като моята, но изглеждаше някак различна. Тя помръдна нетърпеливо с мустачки и аз... я разбрах! Да, аз я разбрах! Тя искаше да се обърна...но защо?
Обхвана ме обичайно неприятния страх от нещо непознато. Котката ми обърна гръб, сякаш подобни човешки слабости като страхът от неизвестното и бяха непонятни, безсмислени и дори непоносими. Странно нещо. В мозъка ми от някъде нахлу натрапчивата мисъл, че тук всичко е възможно и няма опасности. Поех си дъх и започнах бавно да се обръщам. Пред мен се разкри прекрасна гледка. Слънцето беше на път да залезе над сребристото море, сега обагрено в цветовете на умиращата светлина. Не знаех къде съм. Не беше у дома вече...Този факт, обаче, ме разтревожи в нетипично малка степен. Гледката беше неописуемо красива, способна да спре дъха дори и на най-безчувствения човек, а моя го отне завинаги, както си мислех тогава. Само това имаше значение сега.
Наслаждавайки се на красотата пред мен и свежия лек бриз, усетих нещо. Беше крайно неопределено и въпреки това необяснимо познато. Почувствах, че трябва да се обърна. Усещах нечие присъствие. Усещах го с всяка фибра на тялото си. Беше ми познато, повече от колкото очаквах... В следващия миг се обърнах. Времето, което така или иначе в този свят не съществуваше, сякаш спря...И не само то! Спряха и цветовете и вятъра, и шумът на вълните, плискащи се в неравния скалист бряг. Имаше защо. Всичките ми сетива останаха преокупирани от един поглед, толкова магнетичен, че можеше да заглуши и най- красивата песен. Поглед, до който и най- цветната градина изглежда като петънце, и който се изпречи с цялата си прелест пред моя.
Две кадифено кафяви очи, дълбоки, красиви, магически...Познах ги...Опитах се да си спомня, но не можах...В главата ми се отпечатваше и размножаваше с бясна скорост този поглед в хиляди ярки копия сякаш, за да имам по едно за всеки ден до края на света, в случай, че забравя тези две очи...Не, невъзможно, никога...нямаше начин да забравя...Само ако можех да си спомня къде другаде съм ги виждала...не мога...а те са толкова, толкова... искрени...
Те сякаш казваха хиляди неща. Дори не говореха, редейки думите в най-красивата песен, която някога бях чувала... Силата им беше обезоръжаваща. Просто седях и ги гледах. Знаех всичко, което ми казваха...”Аз...сякаш винаги съм го знаела”- помислих си. Очите също го знаеха, но продължиха да настояват...
Почувствах щастие. Сякаш единствено от тези очи имах нужда, за да живея. Чувствах се жива за пръв път в живота си. Осъзнах, че никога до сега не бях се чувствала жива...не бях живяла наистина...
Не откъсвах очи от погледа...Той се приближи... Аз стоях като парализирана и го гледах. Наведе се. Обезоръжаваща сила, наистина...Затворих очи...
Огледах се. Намирах се в кушетка в някаква бяла стая. „Болница. Какво правя тук?”. Пристигна някакъв лекар. Бързо затворих очи. Той обясни, че съм излязла от комата и скоро би трябвало да дойда в съзнание. „Кома значи...” Очевидно току що бях „прескочила трапа”... Толкова близо до смъртта...”Странно защо съм толкова щастлива...” Какъв парадокс! Чувствах се наистина жива за пръв път на косъм от смъртта. „Хм...момент...заради какво беше?” Замислих се...Мъчех се да се сетя нещо...Сякаш беше спомен, но от друг свят...”Защо?”
И все още не мога да си спомня...
Огледах се. Наоколо беше зелено. Поляни и гори. Изобщо не беше сутрин вече, наближаваше залезът. Към мен се приближи котка. Погледна ме с умните си зелени очи сякаш искаше да ми каже нещо важно. Беше черна- също като моята, но изглеждаше някак различна. Тя помръдна нетърпеливо с мустачки и аз... я разбрах! Да, аз я разбрах! Тя искаше да се обърна...но защо?
Обхвана ме обичайно неприятния страх от нещо непознато. Котката ми обърна гръб, сякаш подобни човешки слабости като страхът от неизвестното и бяха непонятни, безсмислени и дори непоносими. Странно нещо. В мозъка ми от някъде нахлу натрапчивата мисъл, че тук всичко е възможно и няма опасности. Поех си дъх и започнах бавно да се обръщам. Пред мен се разкри прекрасна гледка. Слънцето беше на път да залезе над сребристото море, сега обагрено в цветовете на умиращата светлина. Не знаех къде съм. Не беше у дома вече...Този факт, обаче, ме разтревожи в нетипично малка степен. Гледката беше неописуемо красива, способна да спре дъха дори и на най-безчувствения човек, а моя го отне завинаги, както си мислех тогава. Само това имаше значение сега.
Наслаждавайки се на красотата пред мен и свежия лек бриз, усетих нещо. Беше крайно неопределено и въпреки това необяснимо познато. Почувствах, че трябва да се обърна. Усещах нечие присъствие. Усещах го с всяка фибра на тялото си. Беше ми познато, повече от колкото очаквах... В следващия миг се обърнах. Времето, което така или иначе в този свят не съществуваше, сякаш спря...И не само то! Спряха и цветовете и вятъра, и шумът на вълните, плискащи се в неравния скалист бряг. Имаше защо. Всичките ми сетива останаха преокупирани от един поглед, толкова магнетичен, че можеше да заглуши и най- красивата песен. Поглед, до който и най- цветната градина изглежда като петънце, и който се изпречи с цялата си прелест пред моя.
Две кадифено кафяви очи, дълбоки, красиви, магически...Познах ги...Опитах се да си спомня, но не можах...В главата ми се отпечатваше и размножаваше с бясна скорост този поглед в хиляди ярки копия сякаш, за да имам по едно за всеки ден до края на света, в случай, че забравя тези две очи...Не, невъзможно, никога...нямаше начин да забравя...Само ако можех да си спомня къде другаде съм ги виждала...не мога...а те са толкова, толкова... искрени...
Те сякаш казваха хиляди неща. Дори не говореха, редейки думите в най-красивата песен, която някога бях чувала... Силата им беше обезоръжаваща. Просто седях и ги гледах. Знаех всичко, което ми казваха...”Аз...сякаш винаги съм го знаела”- помислих си. Очите също го знаеха, но продължиха да настояват...
Почувствах щастие. Сякаш единствено от тези очи имах нужда, за да живея. Чувствах се жива за пръв път в живота си. Осъзнах, че никога до сега не бях се чувствала жива...не бях живяла наистина...
Не откъсвах очи от погледа...Той се приближи... Аз стоях като парализирана и го гледах. Наведе се. Обезоръжаваща сила, наистина...Затворих очи...
Огледах се. Намирах се в кушетка в някаква бяла стая. „Болница. Какво правя тук?”. Пристигна някакъв лекар. Бързо затворих очи. Той обясни, че съм излязла от комата и скоро би трябвало да дойда в съзнание. „Кома значи...” Очевидно току що бях „прескочила трапа”... Толкова близо до смъртта...”Странно защо съм толкова щастлива...” Какъв парадокс! Чувствах се наистина жива за пръв път на косъм от смъртта. „Хм...момент...заради какво беше?” Замислих се...Мъчех се да се сетя нещо...Сякаш беше спомен, но от друг свят...”Защо?”
И все още не мога да си спомня...
Няма коментари:
Публикуване на коментар