Момичето мразеше да чака... Последния път тя бе станала предварително и бе разбила вратата, спестявайки на пазачите усилието да я повикат. Нетърпението и граничеше с поредната подобна постъпка, но тя знаеше че няма смисъл... Ставаше все по-нервна особено забелязвайки факта, че всички останали болни вече от часове бяха вътре в техните Стаи. Знаеше че и нея я очаква същото...Но можеше и да я пуснат бързо, беше се случвало и преди...Тя определено не беше на ясно кое от двете предпочита...знаеше само че е болна...А пазачите както винаги се бавеха...Дали не бяха решили да се почерпят преди това само и само да я карат да чака повече...А дали нямаше да им хрумне , че тя не е достатъчно болна за Стаята и да съобщят по радиоточката, че може да си върви. Тези мисли насмалко не я накараха да скочи срещу вратата както предния път.
И все пак тя не искаше да избързва...Просто чакаше вперила поглед в нищото и единственото , което я занимаваше беше очакването ...То се подхранваше от лекото поскърцване на вече малко открехнатата бяла врата пред нея. При всяко такова тя се стряскаше и поглеждаше нагоре, в случай че вратата се отвори докрай и тя види старите познайници.Болестта и се влошаваше с отминаването на всяка следваща секунда...Знаеше , че не смъртоносно...и все пак тази обстановка я подтискаше. Тя не посмя да стане да се разходи , за да успокои нервите си, да не би случайно вратата да се отвори точно в този момент...Но вратата просто си седеше открехната...През нея се процеждаше слаба светлина в тъмния коридор...
А тя продължаваше да чака...
